Здравейте, в последните дни на 2016 г. За днес съм ви подготвила нещо малко по-различно. Преди около година направих първото си ревю на книга и някои от вас казаха, че биха желали в бъдеще да видят още такива от мен. Именно една книга ще бъде в центърът на вниманието. Някои от вас знаят, че я взех преди повече от година, но аз лично смятам, че всяка книга достига до нас в точно определен момент и има за цел да ни предаде определени послания. Именно към това ще е насочено и ревюто ми днес или не бих казала точно ревю, колкото предаване на послания от творбата, пречупени през моята лична призма. Това не е поредната любовта и захаросана история, която ще носи усещане за удовлетвореност и ще ви разтовари. Това е една болезнено реалистична история, която може и да не ви разплаче, но ще заседне дълбоко във всяко кътче на умът и душата ви, с болезнената си истинност, която насочва ума ви към вечните екзистенциални въпроси.
Основни лирически герои в книгата са Джош Бенет и Настя Кашников. Както може да видите и от самата корица, това е разказ на две самотни души, като обаче това изобщо не е преувеличено.
Джош - едно самотно, ощетено от съдбата момче, което на този свят има само и единствено себе си. Дърводелец, намиращ утеха единствено в хобито си, което за миг успява да го отдалечи от реалността и да направи светът му едно по-красиво място.
Настя - красиво, но много изстрадало за годините си момиче, което е изгубило всичко важно за нея в този живот. Макар и крехка, животът я е принудил да се изправи през препятствия, които са почти немислими. Момиче, от което насилствено е изтръгната същността и животът и.
И двамата са на 17 години, когато се срещат за пръв път. Макар и много млади, техният живот не е никак лесен и като удавник за сламка, дори без да го осъзнават, те двамата откриват, че имат нужда един до друг, за да съществуват.
В историята също доста място е отделено и на най-добрият приятел на Джош - Дрю, който е свежата глътка въздух, връщащ усещането за нормалност на едни 17 год. тийнейджъри. Тук се намесва неизменно и темата за истинското приятелство.
Джош и Настя са две противоположности, но са свързани още преди да се познават. Дори външно те са доста различни. Джош, едно на пръв поглед нормално момче, с тъмно кестенява коса и проницателни, дълбоки като океана сини очи. Настя - описана е като призрачно бледа, с красиво, като на порцеланова кукла лице, атлетично тяло, с много тъмни очи, пълни с тайни и черна, къдрава/чуплива коса. Не са дадени почти никакви подробности относно външния им вид освен тези, но пък душевното им състояние е описано изключително детайлно.
Някои определят книгата като мудна, но според мен това не е така. Тя е като перфектен пъзел, като всяко парче изскача бавно и се намества на правилното си място. Краят е последното парче, което напълно завършва цялостната картина. И макар цялата история на Настя (Емилия) и Джош да е много мрачна, тя не се усеща чак толкова болезнена, именно заради душите им, които макар и много изстрадали, успяват да запазят чистотата, човечността и невинността на духа си. Това, което я връща към живота, към всичките му измерения, не са единствено докторите, спасили я и буквално съживили я, но и любовта - единственото спасение, нейният втори живот. Спасение, от което има нужда в лицето на силният, умен и самотен Джош, който не е имал късмета да има семейство - такова, каквото означава то за повечето хора.
Въпреки това обаче, в разказа става ясно, че нито един от тях не се държи като жертва и отказва да бъде съжаляван. Това е една перфектно поднесена история, развиваща се с бавни, реалистични темпове, чиято кулминация идва към края на книгата.
Любовта - като единственото спасение за Джош и Настя и прошката - която спасява най-вече самият теб. Какво бихте сторили, когато всичко е изгубено и няма път назад? Бихте ли се оставили да потънете в най-тъмните, дълбоки води или бихте изплували с последни сили на повърхността? Любовта се явява единствената реалност и единствен път за Настя и Джош. Тя е единствената слънчева светлина, осветяваща пътят им, дори без да са я търсили, без да са я искали. Понякога любовта е като въздухът - не можеш да съществуваш без нея, тя е единственото жизненоважно нещо за теб. Парадоксално, макар животът и на Настя и Джош да са обвити в тъмнина не по тяхна воля, той я нарича с името "Слънчице", което всъщност описва идеално нейната душа и неговото спасение. Макар тя да не го осъзнава, тя е светлината, от която има нужда Джош, за да продължи да живее.
"Силово поле", "мъртва зона" - все определения, които описват отчуждеността на всичко от Джош, както и неговата към всички. Досега никой не е посмял да проумее що за човек е той, да се докосне до него. Той, като един нешлифован диамант е човек, който крие изключително много потенциал в себе си, но никой не му е давал възможността да заблести ярко така, както само той може. Кой ще посмее да навлезе в нечие "силово поле", ще съумее да понесе тежестта на своята и на разкъсващата, изгаряща, чужда болка. В тази недостъпна зона се осмелява да пристъпи единствено Настя, която макар и жива, сякаш се чувства част от мъртвите, докато не среща него.
Имената на персонажите са всъщност и игра на думи, чиито значения всъщност носят съдбовната им предначертаност. Джош, чиито име значи: "спасение" и Настя - "възкръснала".
Описанието за външността на Джош и Емилия са оскъдни, но не и тези за емоционалното им състояние - изключително наситена и разгръщаща бавно всяка дълбока тайна, всяка част от кътчетата на душата им.
Страхът от изоставяне - най-човешката емоция, страхът да обичаш - едновременно най-горчивото и сладко чувство, най-съкровеното желание. Понякога искаш гласът ти да бъде чут, без да кажеш и дума, някой да чуе безмълвните ти викове, защото те са най-силните и не всеки би понесъл тежестта на неизговорените думи, на прикритата болка. Като парченца, пръснати навсякъде, някой и най-вече ти самият трябва да ги събереш и да ги наместиш на правилните им места. Крайният резултат може да е по-различен отколкото това, което си бил преди, но въпреки всичко, макар и не същият, отново можеш да бъдеш цял, защото всеки заслужава своят втори шанс и всеки ще го получи, рано или късно. Да бъдещ различен не е проклятие, това е награда. Защото макар да носи болка, накрая ще видим, че всичко си е заслжавало.
Отмъщението - дали убива насилника или самите нас? Дали е способно да донесе така жадуваното спокойствие, дали е способно да върне загубеното или само отнема още от същността ни? Дали насилника не е също жертва понякога, макар това да не е оправдание да откраднеш нечий чужд живот. Дали смъртта на насилника ни връща към живота, или именно любовта е единственото спасение? Понякога не за всичко лошо има причина, но възможно ли е нищо да не е случайно и низът от събития да ни води точно към съдбата ни?
Когато невиността и смисълът ти на живот са отнети, може би си заслужава да се върнеш, само за да спасиш нечий чужд живот чрез своя. Дори когато се чустваш осъкатен, някоя част от теб може да се окаже липсващото парче в нечий друг живот. Щастието, насилствено изтръгнато от теб, само любовта е в състояние да ти върне отново. А когато дори надеждата е изчезнала, съдбата ти се намесва с последен дъх и доказва, че не всичко е изгубено, че винаги има начин и път, винаги има смисъл. Как дори да си съвсем сам в целия свят, без да очакваш може да се появи човек, който да е целият ти свят. Дори когато мразиш всичко и всички, когато всяка частица ти напомня кой си бил, но кой никога повече няма да бъдеш - точно тогава се появява някой, който обиква всички твои несъвършества в теб, всички твои повредени части и успява да ги излекува полека, дори неусетно, започвайки малко по малко да ги приема като част от себе си.
Ръка, протягаща се да достигне последната частичка красота, останала в живота ти и частичка, която и бива насилствено, болезнено и жестоко, безвъзвратно отнета. Дали самотата е нещо, с което някога свикваш? Понякога не всичко е каквото изглежда. Понякоганикой не е в състояние да отговори на въпросът: "Защо?", дори насилника.
Има белези, които никога не могат да бъдат напълно заличени и излекувани, но които могат да бъдат приети с времето - единственото лекарство на всички дълбоки рани, които ни белязват завинаги.
"Лоши неща се случват и през деня. Те не чакат да се стъмни навън, за да те достигнат"
Това, в което сме се превърнали в следствие на хората, които са ни наранили и пречупили не ни определя, защото сме това, което сме благодарение на тези, които са ни помогнали да се изправим. Защото дори когато болката е непоносима, винаги ни остава едно: "но, може би един ден...", което ни връща частица от изгубената надежда.
Когато нараняваш, дали го правиш защото ти доставя удоволствие или защото самият ти си бил наранен и не можеш да приемеш тази болка в теб, която рекушира и руши всичко по пътя, дори незаслушаващи този разруха хора. Не трябва да забравяме, че винаги има втори шанс, дори да не го получим точно, когато го искаме, той винаги е там и рано или късно ще дойде и неговото време.
Нима страхът ни - от миналото, от настоящето и бъдещето не е това, което ни спира да разкрием пълния си потенциал и да се оставим по течението, където и да ни отведе. Страхът, че не сме достатъчни, че не сме добри, че нараняваме другите дори само със съществуването си. Страхът, който винаги ще ни спира да приемем това, в което сме се превърнали, да приемем животът си такъв, какъвто е той, а не какъвто е бил преди. Защото няма как да променим миналото си, можем само да го приемем като нещо неизбежно и неподвластно на нас. Не винаги решенията които взимаме ние самите променя живота ни, но винаги трябва да имаме сили, за да приемем и интегрираме случващото се.
Някои любовни истории са гръмки, шумни и страстни. Друга са тихи, плавни и се настаняват бавно в сърцето ти, за да продължат да съществуват завинаги. Те ти дават онази вътрешна топлина, която ти дава нужното огънче, което виниги да те поддържа жив. Понякога умът ти отказва да приеме нещо, което сърцето ти отдавна знае. Думите може и да лъжат, но очите - никога. Единственият начин да се отърсиш от миналото не е да го забравиш, може би дори не е да простиш за твоите и чуждите грешки в него, а просто да го приемеш, да дадеш на себе си спокойствие и душевен мир, да го приемеш като част от теб или нещо неизбежно, предначертано и дори наложително. Нещо, което те е довело до следващия етап от живота ти - този на осъзнаване и израстване. Защото възрастта е просто цифра. Тя не определя кой и какъв си, същото важи и за миналото и неприятните събития от живота ти. Всичко е просто част от пътя, част от пъзела, който да подредиш накрая и който ще определя какъв си и как си се справил със задачите и изпитанията си. Но това няма да стане днес или утре. Това ще се случи на самият край, който неизбежно е ново начало. Може би на напълно различен път.
Понякога трябва да спреш да се питаш защо си там, където си и такъв, какъвто си. Понякога това да си нещо е достатъчно. Не винаги можеш да промениш неизбежното, нито да го предвидиш, но можеш да решиш дали то да те определя като завършен или само да те подтикне да откриеш най-доброто в себе си и в тези, около нас. Но най-важно от всичко е да успееш отново да се почувстваш цял, да събереш всичко парчета от счупеното "теб", дори на пръв поглед парчетата да са разпиляни на хиляди на хиляди посоки. Понякога дори само един поглед, изпълнен с любов към теб е достатъчен, за да залепи всяка пукнатина и да те накара да се почувстваш добре. Защото всяко парче изгражда цялото и е незаменимо и е важна част от пъзела и от цялостната картина. Но трябва да помним, че само едно парченце не е цялата картина и не трябва да бъде. Едно събитие не трябва да определя какви сме, а да ни напомни да бъдем най-доброто, на което сме способни.
Само когато обикнеш истински и завинаги себе си, само тогава можеш изцяло да приемеш и оправдаеш нечия чужда любов към теб. Ако нещо те кара дори и за миг да забравиш това което си, да те накара да се чувстваш правилно, сякаш макар и за миг, точно в този момент, ти си завършен, то това е твоето нещо. Може умът да не намери причини, но сърцето винаги ще открие поне една.
Не изречените/неизречените неща на другите към нас ни пречат, а тези, които дори пред себе си отказваме да признаем. И в крайна сметка това, към което сърцето ни тегли е това, което е добре за нас, дори да не е логично и да изглежда нереално.
Понякога трябва да си позволиш да почувстваш нещо истинско, колкото и плашещо да изглежда. Страхът е нещо нормално, но понякога когато стигнем дъното, е само за да видим, че там всъщност не е чак толкова страшно и единственият път е нагоре, където със сигурност ни очаква нещо по-добро. И колкото и да изглежда плашещо, ако не отворим сърцето си за някой, никога няма да успеем да намерим онази лична нирвана, за която така отчаяно копнеем.
Защото дори всичко друго да ни бъде отнето, освен способността да обичаме и да бъдем обичани, то това ще е всичко, от което някога ще имаме нужда, за да се почувстваме цели и вазършени. Нищо друго не е в състояние да изтрие болката и миналото така, както един миг на откровена обич - към нас самите и към някой друг.
И не забравяйте, че дори и в най-черното черно, винаги има хиляди други цветове. Дори когато не всичко е такова, за каквото сме мечтали, никога нищо не е случайно и рано или късно, всеки получава своят втори шанс.
Follow me:
Няма коментари:
Публикуване на коментар
• Your comments are important to me! I would love if you take your time and leave me some feedback :) •